С над 30 чуждоезикови издания, милиони продадени копия и успешна екранизация, „Елегантността на таралежа“ на френската писателка Мюриел Барбери е една от малкото творби, които успяват да спечелят сърцата и на критика, и на читатели.

Превърнал се в една от най-обичаните книги на нашето време, този изящен и чудат разказ за любовта към живота в най-различните ѝ проявления се появява в ново издание с великолепния превод на уважаваната преводачка Галина Меламед и изтънчената корица на Дамян Дамянов.

Вероятно не бихте я забелязали. От невзрачния ѝ външен вид, безразличното ѝ и делово отношение по нищо не бихте се досетили, че Рьоне Мишел – портиерката на богаташка сграда на улица „Грьонел“ No7  в Париж – всъщност редовно изучава взети от библиотеката художествени и философски произведения, слуша класическа музика и се възхищава на холандските художници. 

Самоука и безразлична към хорското мнение, Рьоне умело прикрива от заможните обитатели своите увлечения. В нейния безнадежден и самотен живот нещата са прости и подредени, всеки трябва да си знае мястото и че човекът, „затворен в собствената си съдба, трябва да я изтърпи без увъртания“.

Няколко етажа по-нагоре в същия вход, но и по социалната стълбица 12-годишната Палома планира своето самоубийство. Тя искрено презира живота на родителите и по-голямата си сестра и не желае да потъне в безсмислието на тленното ежедневие и културна нищета.

Запознанството между двете би било невъзможно, ако съдбата не се беше намесила. А след смъртта на един от обитателите на сградата собственик на апартамента му става Какуро Озу – мистериозен японец, който носи със себе си и полъха на източната култура.

Именно той се оказва моста между самотните дни на двете жени, които ще трябва да се научат да балансират между красотата и смъртта, между движението и неговото изчезване. Да уловят миговете, дори и да се убодат на собствените си бодли.

Оформен като дневник и разказващ от гледната точка на коренно различни героини, този деликатен роман успява да съчетае безкомпромисен социален коментар към днешното общество, да опише различни страни на западната и източната култура и да предложи на читателя богата плетеница от произведения на изкуството, втъкани в повествованието. 

С фина ирония и прямота „Елегантността на таралежа“ сваля маските на съвременния свят и го показва такъв, какъвто е – понякога жесток, но винаги даващ шанс за спасение и утеха.

Клуб Z публикува откъс от „Елегантността на таралежа“ на Мюриел Барбери (изд. Сиела). 

Който сее желание

– Маркс променя напълно моя светоглед – заяви тази сутрин малкият Палиер, който обикновено никога не говори с мен.

Антоан Палиер, благоденстващ наследник на стара индустриална династия, е син на един от моите осем работодатели. Макар и последна издънка на едрата буржоазия – която се възпроизвежда само с чисти и непорочни напъни – той сияеше от откритието си и ми го съобщаваше инстинктивно, без за миг да го е грижа дали ще го разбера. Какво ли знаят трудовите маси за творчеството на Маркс? Прочитът му е труден, езикът – книжовен, стилът – изтънчен, тезите – сложни.

И точно тогава едва не се издавам по най-глупашки начин.

– Трябва да прочетете „Немска идеология“ – казвам аз на този кретен с тъмнозелен дъфелкот.

За да се разбере Маркс и защо той греши, трябва да се прочете „Немска идеология“. Тя е антропологичният фундамент, върху който ще се изградят всички призиви за нов свят и ще бъде положена основната увереност: вместо да се погубват от желания, хората ще направят по-добре, ако се задоволят със своите потребности. В свят, в който хюбрисът[1] на желанието бъде обуздан, може да се породи нова обществена организация без борби, потисничество и зловредни йерархии.

– Който сее желание, жъне потисничество – напът съм да прошепна аз, сякаш само котаракът ми ме слуша.

Но Антоан Палиер, в чиито отвратителни едва наболи мустаци няма нищо котешко, ме гледа озадачен от странните ми думи. Както става винаги, спасява ме неспособността на човешките същества да повярват на онова, което разчупва рамките на жалките им умствени навици. Една портиерка не чете „Немска идеология“ и следователно е неспособна да цитира единайсетата теза за Фойербах. Освен това една портиерка, която чете Маркс, непременно е склонна към подривна дейност и е продала душата си на дявола, наречен Обща конфедерация на труда[2]. А че тя би могла да чете, за да се извиси духовно, е мисъл толкова неуместна, че не би могла да мине през ума на нито един буржоа.

– Много поздрави на майка ви – промърморвам аз, затваряйки вратата под носа му. Надявам се, че силата на хилядолетните предразсъдъци ще прикрие несъответствието между двете фрази.

Чудесата на Изкуството

Казвам се Рьоне. На петдесет и четири години съм. От двайсет и седем години съм портиерка в къщата на ул. „Грьонел“ №7, красив богаташки дом с вътрешен двор и градинар, разделен на осем свръхлуксозни апартамента, всеки от тях обитаван и с гигантски размери. Вдовица съм, дребна, грозна, пълничка, имам мазоли на краката и ако съдя по някои неприятни за самата мен утрини, от устата ми се носи дъх на мамут. Не съм учила, винаги съм била бедна, невзрачна и незначителна. Живея сама с котарака си, голям и ленив мъжкар, чиято единствена особеност е, че лапите му вонят, когато се ядоса. И той, и аз не полагаме никакви усилия да се включим в хоровода на себеподобните си. Тъй като рядко съм приветлива, макар и винаги учтива, не ме обичат, но ме търпят, защото отговарям напълно на представата, превърната в парадигма от натрупванията в общественото съзнание, за портиерка в жилищна кооперация, тоест явявам се едно от многото колелца на голямата всемирна илюзия, според която животът има смисъл и той може да бъде разгадан. И след като някъде е написано, че портиерките са стари, грозни и несговорчиви, на фронтона на същия този глупав небосвод е отбелязано с огнени букви, че въпросните портиерки имат големи лениви котараци, които дремят по цели дни върху възглавници с плетени на една кука калъфки.

Пак на същото място се казва, че портиерките гледат безкрайно телевизия, докато тлъстите котараци спят, и че входът на кооперацията трябва непременно да смърди на манджа, зелева чорба и фасул с наденички. Имам нечувания късмет да съм портиерка в елитно жилище. Беше ми така унизително да се принуждавам да готвя тези отвратителни ястия, но намесата на господин Дьо Броли, държавния съветник от първия етаж, намеса, вероятно представена от него на съпругата му като учтива, но непреклонна и която имаше за цел да прогони от общото ни съществуване тези плебейски миризми, бе за мен огромно облекчение, което прикривах, доколкото можех, под привидността на едно принудително подчинение.

Това беше преди двайсет и седем години. Оттогава ходя всеки ден в месарницата и купувам или парче шунка, или парче телешки дроб, които подпъхвам между пакета макарони и връзката моркови в пазарската си мрежа. Гордо демонстрирам тези бедняшки продукти, които обаче притежават ценното свойство да не миришат, защото съм бедната в богаташкия дом и трябва да захранвам не само клишето за себе си, но и котарака Леон, който дебелее именно от тези храни, уж предназначени за мен, тъпче се шумно с колбаси и макарони с масло, а това ми позволява, без смущаващи миризми и без никой да ме заподозре, да задоволя собствените си кулинарни склонности.

По-труден беше въпросът с телевизията. Докато бе жив мъжът ми, се справях, защото постоянството, с което той я гледаше, ми спестяваше тази мъка. Във входа на кооперацията се чуваха звуците на въпросния апарат и това беше достатъчно за непреходността на социалната йерархия. Но когато Люсиен умря, трябваше здравата да помисля как да поддържам привидността ѝ. Докато беше жив, той ме отменяше в това несправедливо задължение, а като покойник ме лиши от своето безкултурие – необходима закрила от подозрителността на другите.

Решението дойде от едно не-копче.

Свързан с инфрачервен механизъм музикален звънец ме предупреждава за присъствието на хора във входа дори и ако съм далеч от тях, и прави излишно наличието на копче, което трябва да се натисне, за да знам, че ме търсят. Защото в такива случаи си стоя в стаята в дъното, където прекарвам по-голямата част от свободното си време, и защитена от шумовете и миризмите, наложени ми от моето обществено положение, мога да си живея, както си искам, без да съм лишена от жизненоважните за всеки пазач сведения: кой влиза, кой излиза, с кого и в колко часа.

По този начин преминаващите през входа чуваха приглушени звуци, свидетелстващи за работещ телевизор, и по липса, а не от излишък на въображение си представяха седнала пред телевизора портиерка. Аз пък, сгушена в леговището си, не чувах нищо, но знаех, че някой минава. Отивах в съседната стая и през прозореца срещу стълбището, скрита зад бяло перде, дискретно се осведомявах за идентичността на минаващото лице.

Появата на видеокасетите, а после и на божеството дивиди промени още по-радикално нещата по посока на моето блаженство. Тъй като е рядкост една портиерка да тръпне пред „Смърт във Венеция“, а от квартирата ѝ да се чува Малер, посегнах на семейните спестявания, така трудно събирани, и си купих друг телевизор, който поставих в скривалището си. Докато телевизорът в портиерната блее, без да го чувам, глупости за тревопасни мозъци, аз се прехласвам със сълзи на очите пред чудесата на изкуството.

 
[1] Необузданост, невъздържаност, безчинство (гр.). – Б.пр.

 
[2] Един от най-влиятелните синдикати във Франция, създаден в края на XIX в. – Б.ред.